So many faces...
Мисъл, прокрадваща се през съзнанието ми всеки път, щом се окажа сред обществото. Всеки ден, всеки час в който съм навън, се сблъсквам с какви ли не лица, хора, действия, места, случки.. Първоначално не обръщах такова внимание на заобикалящите ме хора, тъй като те са незначителен елемент. Фон.
Един ден обаче реших да се загледам. Да се вгледам по-дълбоко, под повърхността на раздразненият от наличието на контрола човек, например. С умението си за правилно разчитане на човешкият поглед, се качих за пореден път в линия 11 (Ама намразвам го тоя трамвай, само роми вози) и озвучен от walkman-а започнах своят "демо експеримент". Резултатът - ад. Нито един усмихнат човек, нито един с онзи пламък в очите, който крещи "живея живота си с пълна сила, мога и ще направя всичко". Тъкмо дойде спирката ми. На път за апартамента се замислих сериозно върху състоянието на хората наоколо. Сетих се, че един на всеки десет (поне в София) си говори сам, обикаля улиците, проси. Един на всеки десет предлага нещо, един на всеки десет игнорира тия, дето продават.. И един от десет е странен, вглъбен в себе си, крайно сдухан, замислен; с поглед, отправен никъде.
И се стигна до идеята да направя по-обстоен преглед. Да си поставя за цел да изследвам човешкото държание. Сам трудно щях да систематизирам наблюденията си и да направя подходящо заключение. Затова се обърнах към един млад психолог, много чаровна и интелигентна девойка. И тя, противно на очакванията ми, се нави да направим големият експеримент.
Ден по късно - ето ни на спирката на Централна гара, следим ведомството и се чудим коя линия да изберем. Автобусите идват един след друг, хора се качват, слизат; бутането също е налице. Спираме се на 213, ако не се лъжа. Посока - накъдето отиде. Времето е точно по краят на работния ден, което предразполагаше към задръствания и дълги "мигове" в изследване. После смяна към 84, после пълен кръг с трамвай 20, от последната до първата спирка.
снимка
"един безкраен път, път напред, към необятното"
Резултатът: Обществото ни е смачкано; неорганизирано; дезориентирано. И тъжно. Нямам намерение да споделям какви гледки и хора имаше, просто - фактите са на лице. Прекалено умислените хора създават една адски тягостна обстановка. Не че бих предпочел празните и кухи погледи. Но.. искам баланс. Нещо по-така. Нещо, което предразполага другите да се усмихват. Или поне да не са толкова навъсени. Щастие. Топлина..
От експериментът остана хубавият спомен за прекараното време с психоложката :)
Сега се готвя за път. Отново на релсите. Отново по някаква дестинация.
Или както изпяха StarSplash
Take my hand to travel time,
So we can run away forever,
There"s a chance we cross the line,
And we can do this thing together,
And my heart goes out to everyone,
A light will shine on him,
So please lay down your heart,
"Cause this is who I am.
И така до следващото возене, вглеждане, замисляне...
