Математиката е странно нещо.
Нещо, което никога не съм разбирал изцяло. Сигурно заради това стотиците формули, десетките неизвестни и хилядите задачи не са ми правили особено впечатление.
Освен геометричните фигури. Всяка сякаш изразява нещо, във всяка изглежда е вплетено нещо от собственото ни съзнание. Множество линии, криви и причудливи форми, преплетени и изкривени в пространството.
Някак, тези линии могат да бъдат пренесени върху равнината на собственият ни живот. Лошото е, че фигурите които се получават, невинаги ни харесват.
Така и сега. Метаморфозата изкриви реалността до момент, в който за n-ти път се озовавам по средата на космическа катастрофа. Черна дупка, засмукваща навътре в себе си всеки нещастен микрон, имал "честта" да се падне наблизо. (тук е физиката от заглавието. Объркващо, ама..)
И не мога да се измъкна. Не мога да намеря онази енергия за скромният ми двигател, която да ме изтласка напред. Да преодолея притеглянето надолу, за да мога да тръгна напред.
Самота е обвила стаичката с име "любов" в душата ми. А от тази стая черпя основните си сили. Нямам сили вече.
По-скоро "нямах".
Колкото и лоши да са нещата, винаги се намира изход. Това ме държеше, до преди няколко дни. Разговорите с двама човека промениха (за добро) потока на енергия. Негативната беше блокирана, и на нейно място двете много ценни за мен момичета (Viva la Ruse & Plovdiv) посяха семенцата на усмивката и щастието. На хоризонта вятърат довя облачетата на мечтите, които така сладко броях преди време. Започнах да се връщам към хобито си да пътувам. Ех, само да си намеря подходящ човек - ще посетя бая места, на които искам да отида отдавна. И задължително пак в Пловдив.
Остава стаичката. Онази стаичка, с прозорчето към света и врата към двора. Ех, # му, как искам вечер през прозореца да се вижда запалена камина, отвътре да се чува разговор... да се усеща присъствие. Съдбата ми отне любовта, но мечтите ми - никога. Не и докато имам приятели. Не и докато има хора, за които давам мило и драго. Не, тази битка е решена. И аз ще победя. Защото искам. И мога. Останалото не е от толкова съществено значение (колкото и другояче да звучи това след всичко, изписано по-горе).
So many faces, so few people.
... and a driver
In the night ...
Комунизмът още не се е отказал от безпре...
Още един атакист карал автомобил в пияно...