Време е да пусна мелодията, която обикновено оглася домът ми в зимните месеци. Става въпрос за една никому известна песен от едно японско аниме. Digimon 02 - Maeda Ai - Friend~Itsu Mademo Wasurenai~. Магическото в случаят, ако искате вярвайте, е, че докато пуснах песента над града заваля. Вали, при това доста обилно. Чаках този сняг близо година.. Не мога да опиша колко по-добре се чувствам. Всяка снежинка, която пада, ми носи регенериране. Всеки поглед, отправен към небето, е изпълнен с нова надежда.
Снегът означава адски много за мен. По принцип зимата ми е най-на сърцето. Въпреки студеното време, поизмръзналите крайници, трудното придвижване... Зимата носи някакъв заряд, емоционален заряд, който в повечето случаи екзалтира на Коледа. (изключвам Нова Година, това е друга тема). Коледа е любимото ми време от годината. Но за това - като му дойде времето:)
Някъде из легендите за хората се срещат истории за взаимоотношенията между различни хора. Е, да си кажа, все повече започвам да се убеждавам, че колкото и различни да са хората - пак между тях може да има силни връзки. И обратно. Дори еднаквите не са застраховани от размирици. Казвам това по повод на случки от последните дни, които ме карат да мисля, че лицемерието е основна водеща сила в днешно време за повечето хора. Обществото лесно се поддава на манипулиране, което води до трайни промени. Промени, от които всички губят. Но нищо, аз вярвам в равновесието. Лошите неща все някога се връщат, дори да не е лично. Добрите - винаги биват поощрявани. Макар все по-трудно да виждам къде е възмездието. Както е написал Толкин - Надеждата никога няма да угасне. С това живея. Надеждата. А този сняг.. :)
Оставяйки тези странни леко-философски размисли трябва да споделя факта, че днес ми се наби в главата една песен, и цял ден си я тананикам. Говоря за Chamillionaire feat. Krayzie Bone - Ridin". Красота, красота. Ако колата ми беше под ръка - щях веднага да я пусна вътре. Невероятна мелодия, готин текст. Точно каквото му трябва на един шофьор;) Мисля и с това да публикувам вторият пост в блог-а ми. Не че на някого би му харесал начинът, по който пиша. Нито пък глупостите, с които пълня постовете си. Но на мен ми харесва. Споделям с един неопределен човек всичко, изливам в по-особен вид това, което ме тормози, или пък което ме радва. И това ме успокоява малко. А останалото - ще поживеем, ще видим. Снеговалежът е дълъг..