Малкото момиченце седеше до селската порта с поглед, вперен в пътя, водещ към полето. Всички се бяха барикадирали заради приближаващата буря. От нейната позиция можеше да се видят могъщите мрачни облаци, прииждащи иззад планината. Светкавици и гръмотевици изпълваха въздуха. So close, no matter how far... Тя почти можеше да почувства бурята, макар стихията все още да беше на осезаемо разстояние от селището. Имаше нещо в този път. Нещо, което я теглеше към него, противно на всичко и всички. Покрай нея минаваха хора с разтревожени физиономии, забързани към безопасното място в мазето на малките им къщички. Долавяше се също и плач на бебе. Хаосът сякаш обвиваше невидимите си ръце около това място.
И тогава момиченцето го видя. Срещу нея, далеч далеч напред по пътя, се появи силует. Човешки ли бе - вероятно. Не беше трудно да се определи, че каквото и да идваше - скоростта му не бе висока. Когато най-накрая фигурата се приближи достатъчно, момиченцето позна човекът. Това беше брат й, който се връщаше от гората, очевидно подгонен от бурята. Още щом я видя, той се затича, падна до нея на земята и я попита, дали е добре.
- Чуваш ли го, големи братко?
- Кое?
- Не знам какво е, не мога и да го опиша. Трябва да го чуваш..
Момиченцето заплака. Брат й я прегърна, след което я взе на ръце и тръгна напред, към тяхната къща. Тя продължаваше да плаче, и с пресипнал глас да пита брат си:
- Чуваш ли? Чуваш ли?
...
Тишината
...
It"s still calm before the storm...